Одрин

Saturday, October 15, 2011

Наистина имаше някаква скрита емоция, след като няколко дни си опитал всичките рибарски вкусотии на язовир „Кърджали”/ чига.../, да „отскочиш” за празнична вечеря/ поради специален повод.../ до Меката на рибите – близкия Одрин. Лесното и безпроблемно пътуване с климатроник в колата обаче ни постави на истинско изпитание в обедните часове.

Жегата в южния град не е за мъже, но пък Аллах е измислил турската бира Efes Pilsen и задължителните климатици в уютните заведения покрай пешеходната зона на града. Това, както се казва, е за „добре дошли” в Одрин, красивия град в най – западната част на Турция, близо до границите с Гърция – само на 7км и България –на 20. Той е столица на провинцията Одрин, а населението на града наброява към 150 000 жители. Добре е да се знае, че при основаването си градът се е казвал Адрианополис – в чест на римския император Адриан. Одрин определено се явява вход на Турция за западния свят, и обратното - това е първата спирка на новодошлите от Европа.

Разбира се, Одрин е на европейския континент, но звучи добре за туристите: „Европа идва да разгледа Ориента...” Ние бихме казали, че идваме да се потопим в една друга култура. И затова обръщаме подобаващо внимание на централния площад, ограден от три наистина огромни джамии. С елегантните куполи и минарета, които се виждат отдалеч, те просто доминират над останалите сгради. Един от най – важните паметници на древността е Селим джамия или джамията Селимийе (името идва от османския султан Селим II). Тя е построена през 1575г. от великия архитект Мимар Синан. Джамията притежава най – високите минарета в Турция – 70,9м и грандиозен купол по– голям от купола на „Св. София” в Истанбул.

Но не само джамии могат да бъдат част от бързата обиколка. Историята е богата. Има и атрактивни дворци. Най– видният от тях е „Дворецът на империята“ или Одринският дворец. Той е построен по времето на Мурат II. Забележителните странноприемници също са обект на интерес, като например странноприемниците Рустем Паша и Екмекциоглу Ахмет Паша... Централната джамия, с четирите си минарета, наистина внушава респект. От двете й страни са монтирани фонтани, кафенетата и детски кътчета са навсякъде. В този смисъл Одрин си е съвсем, ама наистина съвсем европейски град. Единственото, което не прави европейско впечатление, са иначе красивите жени на комшиите, които до една са със забрадки и с типичните турски дълги рокли или панталони. Поснимахме. Не ни обърнаха особено внимание.

В жегата избягваме асфалта, за да отморим в градините наоколо. Пейки няма, но хората най- свободно и удобно се поседнали под сенките на вековни дървета върху зелената трева и си приказват, похапват си лакомствата, децата играят. Ние понахранихме гълъбите, пихме по една студена лимонада от уличен търговец и си спомнихме за далечните години на соца, когато за 10 стотинки можеше да ти лъснат обувките до блясък. Както при уличния ваксаджия на кръстовището в Одрин.

Сега, в началото на българската учебна година, когато шаренията по улиците около училищата или в задните дворове, където тийнейджърите ни на воля пушат цигари и пият от сутринта бира, искам нашите ученици да приличат поне малко на турските си наборчета– всички те облечени с бели ризи, сиви панталони (или плисирани поли, за момичетата), сиви вратовръзки и черни обувки – изгладени, чисти, спретнати. Впрочем, в Одрин не успяхме да видим зле облечен човек, с изтрити, мръсни, стари, измачкани дрехи, няма ги досадните миячи на автостъкла или просяци на кръстовищата. За сметка на това полицаите по улиците са направо респектиращи.

Тези приказки ги разбирайте и като носталгия от дисциплиниращата униформа в българските гимназии пак в онези далечни години, когато още нямаше компютри, но нямаше и наркотици на „свободния” пазар...

Единствените различни елементи на общуването може да се усетят при търговците в големите покрити базари. „Многотията” е стряскаща. И не е за чудене, че съседите ни шият дрехите, отглеждат ни доматите и цитрусите, правят ни обувките. Работят братята турци. И те като китайците са със сръчни пръсти и с разбиращи от икономика държавници.

Всичките тези разсъждения ги правим в едно ресторантче, където похапнахме сарма бейти кебап. Това е плътна телешка или агнешка кайма с малко чесън и чер пипер, която се пече на скара увита около шиш. Изпеченото месо се загъва в солена палачинка, за да поеме допълнителни миризми /люто.../,и се нарязва на малки парченца.

Лесно в жегата откриваме едно наистина райско кътче- двора на българската църква „Свети Георги“. Посетители не липсват. Домакините са любезни, предложиха ни кафе, разказаха ни историята, присъствахме на празничната служба. В Одрин традиционно са живели много българи. Най-компактно нашенците са населявали кварталите "Барутлук махлеси" (източно от центъра на стария град) и „Узункалдаръм махлеси“ в югоизточната част. По тази причина е имало българска мъжка и девическа гимназия до 1913 г. Нашата църква се намира в североизточната част на града, в квартал “Къйък”. Основите й са положени на 23.04.1880 г. и тя е завършена същата година. Българската светиня представлява трикорабна псевдобазилика, като схема характерна за българското късно възраждане. Значителна по големина, тя е със застроена площ от около 320 кв.м.

Впрочем, денят отминава, слънцето обгаря само върховете на минаретата. Но прохладата е илюзорна. Истински хлад намерихме в ангажирания за вечерта ресторант. Тук няма да се спирам на кулинарните глезотии, с които ни изненадаха нашите домакини. Но ако отидете в Одрин и влезете в някои рибен ресторант, непременно си поръчайте задушени октоподи с копър!

На другия ден рано бяхме на границата. Кой знае защо нашият митничар ни попита колко стека цигари пренасяме.

„Ние не пушим”, наивно му отговорихме.